Украйна е отворена книга, която трябва да четем между редовете
Николай Слатински
Тежка е през днешния ден участта на Украйна.
Украйна води война против един надминаващ я по
материални (енергийни),
финансови (долари и евро в трезорите на страната – постъпващи и до момента от западните държавни управления и данъкоплатци),
военни (платформи, ракети, оръжия и боеприпаси)
и човешки („ пушечно месо “) ресурси
зложелател, отпред на който е аморално страшилище с болна душeвност, циклофреничен нрав, нарцистична социопатия и маниакални упоритости.
Сърцата на естествените и рационални, проевропейските и продемократични хора са с Украйна.
Но преживявайки за Украйна в този момент, желаейки ѝ с цялата си душа и разсъдък триумф в тази жестока и безусловно непредизвикана война, ние, българите, би трябвало да проучваме последните десетилетия в Украйна и да дирим част от аргументите за нейната тежка орис през днешния ден точно в това, което се случи и не се случи в Украйна през тези последни десетилетия.
Украйна е отворена книга за нас,
българите и ние би трябвало да я четем и сред редовете и по белите ѝ полета.
Вече писах, че Украйна заплаща през тези ужасни месеци на война кървясъл налог поради проруската Пета колона, която бе проникнала из целия ѝ управнически и публичен организъм.
И у нас проруската Пета колона е проникнала всеобщо в Народното събрание, държавното управление, президентството (особено!) и в правосъдната система.
Ние сме единствената страна в Европейски Съюз и НАТО, отпред на която стои неприкрит и въобще не опитващ се най-малко малко да го прикрие, прорашистки държавен глава. Уви...
Един от най-сериозните проблеми на Украйна през същите тези няколко десетилетия, последствията от който в този момент вършат толкоз безумно висока цената на всичко, което през днешния ден претърпява Украйна, бе това, че нейните специфични разследващи служби - в частност и системата ѝ за национална сигурност, като цяло бяха безусловно проникнати от мрежите на съветските специфични служби!
Украйна след 2014 година непрестанно се чисти от това надълбоко, необятно и високо навлизане на съветски разузнавачи и техните сътрудници и доносници, само че даже в дните на войната още не може да се почисти от тях.
Вижда се по какъв начин тази проруска шпионска мрежа се включи интензивно в дейното осведомително мероприятие по сатанизирането на толкоз обаятелна и способена фигура като Алексей Арестович и по този начин се получи мощно несъразмерен, съсипващ доверието в него удар поради една-едничка позволена неточност.
Слушайки го на практика всеки ден, почтена дума, съжалявах, че нямам контакти с него, искаше ми се да го предупредя, че би трябвало да дозира участията си в медиите и мрежите, тъй като колкото повече приказва, въпреки и да приказва рационално, осведомено и умело, той усилва вероятността да каже несъзнателно нещо със обилни отрицателни последствия за него. И неизбежната неточност се случи. Но ударът на рашистката осведомителна принуда против него бе не просто в действителност мощно несъразмерен, а напряко злокобен.
Да се върнем към България.
Не бива да имаме никакви илюзии:
Българските специфични разследващи служби в частност и системата ни за национална сигурност като цяло въобще не са се изчистили от масираното навлизане на Русия в тях. Това навлизане не е дело на няколко души, то има характера на мрежа.
Питателна среда за тази мрежа е метастазата на русофилието, каквато е путинофилието. Както измежду нашия народ, по този начин и в спецслужбите има хора – и това е потресаващо като неуместен феномен –
които обичат Русия повече от България!
Ето това е злокачествената разлика сред русофилите (путинофилите) в другите европейски страни и в България – единствено в България част от русофилите (путинофилите) слагат Русия преди всичко за себе си, а България – на второ!!
Това към този момент е мозъчна увреденост, психическа болест, която по своя смисъл, същина и наличие е патология, а по предоставяне на рискови метастази тя е нелечима.
Нещата се усложняват още повече от това, че зависимостите от Русия (някои от които са резултат от самопредлагане или от непринудено сътрудничество) страдат от един типично български синдром.
Ще го нарека библио-сарайски синдром. Библио-сарайският синдром се характеризира с четири присъщи му иманентно и непрестанно черти:
Първо, библио-сарайският синдром е необмислено путинофилски, той трансформира страдащите от него в коне с капаци – каквато и информация за зверствата на рашистите в Украйна да постъпва, както и да банкрутират и да мутират непрестанно претекстовете за тази жестока война, изтъквани от Путин, тези хора не си трансформират мнението за войната, те са за Путин без значение от всичко, те са пропутински фанатици и прорашистки апологети.
Второ, библио-сарайският синдром има родилен недостатък – неистова пристрастеност към корупцията. Боледуващите от него не познават и не признават други връзки, с изключение на тези на корупционна основа. Както с лекост се включват във всяка наложена от някого корупционна скица, по този начин и те при всяка опция залагат корупционни клопки и продухват корупционни канали.
Забележете – не става дума за присъщата на корупцията лакомия. Не, за сходни хора корупцията е метод на битие, за тях по-важно от това да печелят несметни пари от корупция е самото упражняване на корупцията! Тя е другото име на тяхното схващане за държание в обществото и за създаване на връзки с другите публични структури и човеци.
Трето, библио-сарайският синдром е характерен на хора, които от всичко най-вече обичат да са в сянка, да са зад сцената, да манипулират невидимо обществото и обособените човешки същества, да дърпат конците. Те се опиват от своята (уж) анонимност, те са сиви сенки на още по-сиви кардинали. Те са като хлебарките – на мрачно вършат своите финансови, стопански, научни, властови и свързани със сигурността оргии, само че в случай че се хвърли ненадейно някаква светлина върху тях, се разбягват и се крият из дупките на обществото, из структурите на системата за сигурност, банките, държавните организации, висшите образователни заведения и там поставят маските на университетски фрагменти.
Четвърто, библио-сарайският синдром е жаден за стартиране на пипала в системата за национална сигурност. Имаме субекти, в тежка фаза на този синдром, които с цената на всичко и на всяка цена се стремят да се докопат до светая светих на страната - Информацията.
За тях информацията, която черпят служи главно за следното:
на първо време да я споделят с съветското посолство и съветските служби;
по-късно, с цел да я изтъргуват против постове във властта и науката и против позиции в разпределителните механизми за парите на европейските и българските данъкоплатци;
след това, с цел да манипулират и вършат подвластни тези, които са пострадали от тази информация;
и най-после, с цел да удовлетворят своето патологично его – да знаят нещо пò по този начин, нещо, по-специално, нещо по-чаршафно, нещо по-скандално, та като се съберат дружно, да си споделят и да си потвърждават кой от тях е по-по-най-информиран.
Често тази информация се употребява и да се хвърля тиня по разнообразни хора, да се плетат интриги, да се опорочават потребни начинания или да се охулват кадърни политици и учени.
За да поставят ръка върху спецслужбите, тези хора преследват със съблазни всеки, който е бил в разследващата общественост или на основна позиция във висшите образователни заведения, където се преподава сигурност, примамват го с бързи писти за доцент и професор, покваряват го, изпиват му достолепието, колкото му е останало и го трансформират в един от тях, с други думи работят като ракови кафези, които като срещнат здрави кафези или ги убиват (т.е. унищожават като авторитет) или ги трансформират също в ракови кафези.
Накратко, дружно с всички вреди, които носи на България проруската мрежа от български шпиони и доносоници в специфичните ни разследващи служби в частност и в системата за национална сигурност като цяло, за България има още един доста рисков вид риск –
това е библио-сарайският синдром
Ще направя в умозаключение една прилика с Науката за сигурността.
Доскоро всеки риск за системата вървеше дружно със „ своята “ накърнимост. Т.е. в случай че системата имаше някаква накърнимост, то обвързваният с тази накърнимост риск щеше неизбежно да я надуши и да пробие системата през нея. Затова ръководството на рисковете, дублирам – до неотдавна – се правеше като се минимизираха уязвимостите или даже се премахваха.
Сега обаче се появява ново потомство опасности, които са присъщи за днешното Рисково общество.
Науката за сигурността назовава тези опасности – рисковизирани проблеми или тъкмо по този начин – опасности от ново потомство.
Рисковизираният проблем, рискът от ново потомство може да експлоатира освен свързаната с него накърнимост, а ВСЯКА накърнимост на системата!
Нещо повече, като откри която и да е накърнимост на системата, този рисковизиран проблем, т.е. този риск от ново потомство прави откритата и пробита накърнимост към този момент налична за ВСЕКИ различен риск, а освен за обвързвания с нея риск.
Следователно, рискът от ново потомство може да нахлуе през която и да е накърнимост на системата и да раздруса и даже да съсипе цялата система.
А като нахлуе през тази накърнимост на системата, той я трансформира в накърнимост, налична за всеки различен риск!
Вече не върви когато на хоризонта се зададе риск, ние да минимизираме или премахнем свързаната с него обособена накърнимост! Днес противодействието на рисковете от ново потомство става единствено на систематичното, общото, комплексното, цялото (холистичното) равнище!
На рисковете от ново потомство системата би трябвало да реагира като система!
...
В този смисъл библио-сарайският синдром е стратегически риск от ново потомство за системата ни за национална сигурност. Той може да нахлуе в тази система през всяка нейна накърнимост. И като нахлуе през която и да е накърнимост, библио-сарайският синдром прави тази накърнимост налична за който и да било различен риск.
Ето за какво на библио-сарайския синдром би трябвало да се даде отговор на редовно равнище – на равнището на системата за национална сигурност, което значи в действителност на равнище Държава!
И този отговор би трябвало да се даде в този момент. Утре може да бъде късно. И даже съдбовно късно.
Четете отворената книга „ Украйна “ и сред редовете. А по този начин също и по белите ѝ полета!
Тежка е през днешния ден участта на Украйна.
Украйна води война против един надминаващ я по
материални (енергийни),
финансови (долари и евро в трезорите на страната – постъпващи и до момента от западните държавни управления и данъкоплатци),
военни (платформи, ракети, оръжия и боеприпаси)
и човешки („ пушечно месо “) ресурси
зложелател, отпред на който е аморално страшилище с болна душeвност, циклофреничен нрав, нарцистична социопатия и маниакални упоритости.
Сърцата на естествените и рационални, проевропейските и продемократични хора са с Украйна.
Но преживявайки за Украйна в този момент, желаейки ѝ с цялата си душа и разсъдък триумф в тази жестока и безусловно непредизвикана война, ние, българите, би трябвало да проучваме последните десетилетия в Украйна и да дирим част от аргументите за нейната тежка орис през днешния ден точно в това, което се случи и не се случи в Украйна през тези последни десетилетия.
Украйна е отворена книга за нас,
българите и ние би трябвало да я четем и сред редовете и по белите ѝ полета.
Вече писах, че Украйна заплаща през тези ужасни месеци на война кървясъл налог поради проруската Пета колона, която бе проникнала из целия ѝ управнически и публичен организъм.
И у нас проруската Пета колона е проникнала всеобщо в Народното събрание, държавното управление, президентството (особено!) и в правосъдната система.
Ние сме единствената страна в Европейски Съюз и НАТО, отпред на която стои неприкрит и въобще не опитващ се най-малко малко да го прикрие, прорашистки държавен глава. Уви...
Един от най-сериозните проблеми на Украйна през същите тези няколко десетилетия, последствията от който в този момент вършат толкоз безумно висока цената на всичко, което през днешния ден претърпява Украйна, бе това, че нейните специфични разследващи служби - в частност и системата ѝ за национална сигурност, като цяло бяха безусловно проникнати от мрежите на съветските специфични служби!
Украйна след 2014 година непрестанно се чисти от това надълбоко, необятно и високо навлизане на съветски разузнавачи и техните сътрудници и доносници, само че даже в дните на войната още не може да се почисти от тях.
Вижда се по какъв начин тази проруска шпионска мрежа се включи интензивно в дейното осведомително мероприятие по сатанизирането на толкоз обаятелна и способена фигура като Алексей Арестович и по този начин се получи мощно несъразмерен, съсипващ доверието в него удар поради една-едничка позволена неточност.
Слушайки го на практика всеки ден, почтена дума, съжалявах, че нямам контакти с него, искаше ми се да го предупредя, че би трябвало да дозира участията си в медиите и мрежите, тъй като колкото повече приказва, въпреки и да приказва рационално, осведомено и умело, той усилва вероятността да каже несъзнателно нещо със обилни отрицателни последствия за него. И неизбежната неточност се случи. Но ударът на рашистката осведомителна принуда против него бе не просто в действителност мощно несъразмерен, а напряко злокобен.
Да се върнем към България.
Не бива да имаме никакви илюзии:
Българските специфични разследващи служби в частност и системата ни за национална сигурност като цяло въобще не са се изчистили от масираното навлизане на Русия в тях. Това навлизане не е дело на няколко души, то има характера на мрежа.
Питателна среда за тази мрежа е метастазата на русофилието, каквато е путинофилието. Както измежду нашия народ, по този начин и в спецслужбите има хора – и това е потресаващо като неуместен феномен –
които обичат Русия повече от България!
Ето това е злокачествената разлика сред русофилите (путинофилите) в другите европейски страни и в България – единствено в България част от русофилите (путинофилите) слагат Русия преди всичко за себе си, а България – на второ!!
Това към този момент е мозъчна увреденост, психическа болест, която по своя смисъл, същина и наличие е патология, а по предоставяне на рискови метастази тя е нелечима.
Нещата се усложняват още повече от това, че зависимостите от Русия (някои от които са резултат от самопредлагане или от непринудено сътрудничество) страдат от един типично български синдром.
Ще го нарека библио-сарайски синдром. Библио-сарайският синдром се характеризира с четири присъщи му иманентно и непрестанно черти:
Първо, библио-сарайският синдром е необмислено путинофилски, той трансформира страдащите от него в коне с капаци – каквато и информация за зверствата на рашистите в Украйна да постъпва, както и да банкрутират и да мутират непрестанно претекстовете за тази жестока война, изтъквани от Путин, тези хора не си трансформират мнението за войната, те са за Путин без значение от всичко, те са пропутински фанатици и прорашистки апологети.
Второ, библио-сарайският синдром има родилен недостатък – неистова пристрастеност към корупцията. Боледуващите от него не познават и не признават други връзки, с изключение на тези на корупционна основа. Както с лекост се включват във всяка наложена от някого корупционна скица, по този начин и те при всяка опция залагат корупционни клопки и продухват корупционни канали.
Забележете – не става дума за присъщата на корупцията лакомия. Не, за сходни хора корупцията е метод на битие, за тях по-важно от това да печелят несметни пари от корупция е самото упражняване на корупцията! Тя е другото име на тяхното схващане за държание в обществото и за създаване на връзки с другите публични структури и човеци.
Трето, библио-сарайският синдром е характерен на хора, които от всичко най-вече обичат да са в сянка, да са зад сцената, да манипулират невидимо обществото и обособените човешки същества, да дърпат конците. Те се опиват от своята (уж) анонимност, те са сиви сенки на още по-сиви кардинали. Те са като хлебарките – на мрачно вършат своите финансови, стопански, научни, властови и свързани със сигурността оргии, само че в случай че се хвърли ненадейно някаква светлина върху тях, се разбягват и се крият из дупките на обществото, из структурите на системата за сигурност, банките, държавните организации, висшите образователни заведения и там поставят маските на университетски фрагменти.
Четвърто, библио-сарайският синдром е жаден за стартиране на пипала в системата за национална сигурност. Имаме субекти, в тежка фаза на този синдром, които с цената на всичко и на всяка цена се стремят да се докопат до светая светих на страната - Информацията.
За тях информацията, която черпят служи главно за следното:
на първо време да я споделят с съветското посолство и съветските служби;
по-късно, с цел да я изтъргуват против постове във властта и науката и против позиции в разпределителните механизми за парите на европейските и българските данъкоплатци;
след това, с цел да манипулират и вършат подвластни тези, които са пострадали от тази информация;
и най-после, с цел да удовлетворят своето патологично его – да знаят нещо пò по този начин, нещо, по-специално, нещо по-чаршафно, нещо по-скандално, та като се съберат дружно, да си споделят и да си потвърждават кой от тях е по-по-най-информиран.
Често тази информация се употребява и да се хвърля тиня по разнообразни хора, да се плетат интриги, да се опорочават потребни начинания или да се охулват кадърни политици и учени.
За да поставят ръка върху спецслужбите, тези хора преследват със съблазни всеки, който е бил в разследващата общественост или на основна позиция във висшите образователни заведения, където се преподава сигурност, примамват го с бързи писти за доцент и професор, покваряват го, изпиват му достолепието, колкото му е останало и го трансформират в един от тях, с други думи работят като ракови кафези, които като срещнат здрави кафези или ги убиват (т.е. унищожават като авторитет) или ги трансформират също в ракови кафези.
Накратко, дружно с всички вреди, които носи на България проруската мрежа от български шпиони и доносоници в специфичните ни разследващи служби в частност и в системата за национална сигурност като цяло, за България има още един доста рисков вид риск –
това е библио-сарайският синдром
Ще направя в умозаключение една прилика с Науката за сигурността.
Доскоро всеки риск за системата вървеше дружно със „ своята “ накърнимост. Т.е. в случай че системата имаше някаква накърнимост, то обвързваният с тази накърнимост риск щеше неизбежно да я надуши и да пробие системата през нея. Затова ръководството на рисковете, дублирам – до неотдавна – се правеше като се минимизираха уязвимостите или даже се премахваха.
Сега обаче се появява ново потомство опасности, които са присъщи за днешното Рисково общество.
Науката за сигурността назовава тези опасности – рисковизирани проблеми или тъкмо по този начин – опасности от ново потомство.
Рисковизираният проблем, рискът от ново потомство може да експлоатира освен свързаната с него накърнимост, а ВСЯКА накърнимост на системата!
Нещо повече, като откри която и да е накърнимост на системата, този рисковизиран проблем, т.е. този риск от ново потомство прави откритата и пробита накърнимост към този момент налична за ВСЕКИ различен риск, а освен за обвързвания с нея риск.
Следователно, рискът от ново потомство може да нахлуе през която и да е накърнимост на системата и да раздруса и даже да съсипе цялата система.
А като нахлуе през тази накърнимост на системата, той я трансформира в накърнимост, налична за всеки различен риск!
Вече не върви когато на хоризонта се зададе риск, ние да минимизираме или премахнем свързаната с него обособена накърнимост! Днес противодействието на рисковете от ново потомство става единствено на систематичното, общото, комплексното, цялото (холистичното) равнище!
На рисковете от ново потомство системата би трябвало да реагира като система!
...
В този смисъл библио-сарайският синдром е стратегически риск от ново потомство за системата ни за национална сигурност. Той може да нахлуе в тази система през всяка нейна накърнимост. И като нахлуе през която и да е накърнимост, библио-сарайският синдром прави тази накърнимост налична за който и да било различен риск.
Ето за какво на библио-сарайския синдром би трябвало да се даде отговор на редовно равнище – на равнището на системата за национална сигурност, което значи в действителност на равнище Държава!
И този отговор би трябвало да се даде в този момент. Утре може да бъде късно. И даже съдбовно късно.
Четете отворената книга „ Украйна “ и сред редовете. А по този начин също и по белите ѝ полета!
Източник: faktor.bg
КОМЕНТАРИ